Един бърз Париж.

Март месец се озовах с билети за 10 евро, двупосочни, с WizzAir. Изтупах раницата, метнах два пуловера и следобеда вече летях за Бове. Кацам – слънце, приятно. Излизам от летището, всички към шатъла за Париж /16 евро/, аз към автобуса за Бове – 2 евро. Бове се оказа изнедаващо приятно градче, със сигурност има какво да се види за час, два. Катедралата е една от най големите във Франция. Почна да се стъмва и закрачих към гарата с вече купен онлайн билет за Париж – 5 евро. Френските жепейци имат няколко евтини билети за определени часове, иначе си е на цената на шатъла. Късмета ми проработи. Влака хубав, чист, европейска работа. След час някъде спира на гара Норд и се озовавам в… Африка. Преобладават мургави младежи, но не правят проблем. Тук имам запазен хотел, „Hipotel“, 40Е. Много приличен, чист и спретнат. Взимам ключа, настанявам се. Слизам до Карфура отсреща за хапване, една бира и лягам да събирам сили за следващия ден. На сутринта поглеждам навън – слънце! Слагам малко спирала, два залпа от парфюма и тръгвам по улиците на града на любовта. Разминавам двама нелегелни търговци на цигари, един с безплатните вестници и към Операта. Изключително красива фасада, богато украсена, прелест. Заглеждам и франсетата – всеки с шалче, стилно палтенце, жените с токчета – абе класа са, няма спор. Подминавам зала „Олимпия“ и ме спохожда гордост, че тук е пяла Лили Иванова, нищо, че няма на кой да се похваля. Стигам до площад Конкорд и успановявам, че египетския обелиск е опакован. Ама пък зървам Айфеловата кула. Влизам в прашните пътеки на Тюйлери и покрай няколко симпатични фонтанчета заставам срещу дома на Мона Лиза – Лувъра! Спокойно е някак все още, опашката за билети тече по-бързо от Сена. Сядам малко да почина, гледам хората как лека полека се отърсват от забраните и ограниченията покрай пандемията. Тръгвам покрай реката като целта е кулата на Айфел. Плуват си корабчетата, един, двама каякари пляскат с греблата, няколко патета се радват на слънцето. Мостът на влюбените го няма вече, тъй като от многото катинари е щял да се срути. Но това не пречи на следващия мост да почне пак традицията с катинарчетата. И най-после пред символа на Париж – Айфеловата кула! Седнала съм на една пейка, снимам я, и стигам до заключение, че по телевизията е по-красива някак. Но си е величествена и горда! Без тая кула Париж не би бил същия, емблема и печат на града! Подвих крак, починах и към следвщата цел – Люксембургския дворец. Времето обаче се опитва да създаде пречки и първите капки намокрят къдриците ми. Веднага забелязвам спасението – едно хубаво френско кафенце. Сядам за еспресо – 2.5Е, заедно с достолепни французи, набори на Ален Делон и зачаквам да спре вече сериозния дъжд. Приятно, спокойно, усминхати хора, радвам се, че съм в Париж. След половин час, явно вече изморени, облаците ми дават шанс да стигна целта си. Със сигурност Люксембургския дворец и градините са едни от най-хубавите, които съм виждала. Наслада за очите, цветенца, шаренийки, приказка. Минавам покрай копието на Статуята на свободата, хлъцвам от възхищение мяркайки Фонтана на медиците и лежерно се отправям към Нотр Дам. А Катедралата все така опкована, работят по нея. Подрепям се с топка сладолед и взимам решение да видя площада на Бастилията. Гугъл мапса ми дава най-скучния път, ама това го разбирам в последствие. Бастилята отдавна я няма, не е останало нищо от нея. Вече е следобед, и започвам за хвърлям погледи към малките ресторантчета наоколо. Не ми грабват окото и влизам в метрото, за да ходя към района на хотела. Заставам пред десетина машинки за билети, набелязвам една и почва неравна борба. Две карти, няколко монети, една не смачкана банкнота – билетната машинка не се предва, билет не дава. Ръмжи, пиука но не отстъпва. Приемам поражнието и отивам при една дама, явно разпоредителка. С видимо нежелание излиза от кабинката, докато се опитвам да обясна за проблема, а тя невъзмутимо ми посочи другата машинка, до нея. Тая била развалена. Замислям се леко и ми се стори доста лочино идеята да пробвам друга машинка, вместо да воювам с развалената. Пораженията са 1.90 евро, изтеглени незнайно как в суматохата. Метрото ме стоварва на Източната гара и глада поема инициативата. Влизам в първата кръчмичка, гледам менюто и веднага се фокусирам във френска лучена супа, нищо, че е 9.5 евро. Прекрасно сготвена, ароматна! Вече на спокойствие осъзнавам, че супата не ми е достатъчна и след кратка справка с Гугъла намирам едно малко ресторантче с обедно меню Телешки стек с гарнитура,малко салата и десерт - 15Е. Почва пак леко да пръска по чистите парижки улици , и аз поемам към хотела, приятно изморена и доволна от деня. Сутринта пак същата процедура – малко гримче, две струйки миризма и към Сакре Кьор.Обаче подхождам от към неправилната страна. Стълби, стълби и пак стълби! Нечовешко чак. Препоръчвам фуникуляра, който ще ви спести няколко десетки калории. Самата базилика е прекрасна, но изгледите към Париж са умопомрачителни! Пускам надолу от хълма, подминавам Стената на любовта, където „Обичам те“ е написано на всички езици по света и влизам в Момартър – артистичния квартал. Чаровни кафенца, цветя по балконите, чудно! Кокетни дами са се сгушили на сладка приказака по масичките и сигурно обсъждат шампиона на Ролан Гарос. Мяркам и Мулен Руж. Ако искате магнитчета – тук е мястото, най-добрите цени са. Разглеждам гробището на Монмартър сред изящните гробове на Зола, Берлиоз и още много велики хора и забързвам към Елисейския дворец. Гледам французите, някак спокойни, няма суматохи, няма клаксони. Подредена държава, богата. Излъскано, подредено. Стигам до двореца, обаче греда – двореца обграден от полиция, Макрон бил събрал колегите. Щракам колкото ми позовляват и по Шанз Елизе към Триумфалната арка. Чисто, приятно, спокойно, няма я още лудницата на лятото. Отстарни те гледат я Шанел, я Долче и Габана, я Вютон, някое Порше минава за колорит, цъкам с език, ами шикозна работа си е булеварда. Стигам до Триумфалната арка, щракам я и правя план да хапна и към автобуса за летището, който е близо. Просто трябва да заобиколя арката. Да, ама то 12 пресечки или там колкото бяха, и аз обикалям, обикалям и вече уверена, че съм на прав път крача към някоя френска вкусотийка. Обаче, гледам, пак ме гледат Шанел, Вютон и останалите и осъзнавам, че от толкова въртене съм направила обратен завой! Взимам се в ръце и намирам едно приятно местенце за хапване, с интериор на затвор. Хапвам пица с малка бира за 12 евро и към автобуса. Стоварва ме на летището в Бове, обаче имам време до полета, а слънцето пак се показва скромно. И пеша до селцето Тиле на 10 мин пеша от летището, Прованс, няма никой по улиците, чеквам църквата и приказните къщички с много цвета и кръгом към самолета за София. За Париж мога да кажа – грабва те, пленява те и после те изоставя.